Но времената са други. В СССР на власт е Горбачов, който е забранил всякакви проекти за прехвърляне на Сибирските реки към азиатските републики. Българската общественост също се активизира. Създава се обществен комитет за спасяване на град Русе. Някои вестници публикуват обширни статии доказващи екологичните щети от мащабното хидротехническо строителство. През 1989 г. в София се провежда световен екологичен форум, на който активисти на полулегалното гражданско движение "Екогласност" протестират срещу мегаломанските водни проекти и влизат в стълкновение с милицията.
Започват граждански протести, живи вериги за спиране строителството на язовир "Черни Осъм". Включва се и академичната общност и през 1990 г. с решение на парламента се спира изпълнението на нежеланите хидротехнически обекти. А много от участниците в протестите преминават на друго жизнено поприще - политическата кариера (да ви припомняме ли техните имена?). Приема се и нов закон за опазване на околната среда, който забранява изграждането на нови деривации за прехвърляне на води.
През 1991 г. на България се отпуска т.н. "воден заем" в размер на $ 98 млн. и се прави обследване на дружествата за водснабдяване и канализация. Предварителното изследване по проекта разкрива чудовищния размер на загубите на вода, които в повечето случаи превишават двойно реалната консумация. За това проекта цели преструктуриране на В и К дружествата по подходящ начин за да могат да ползват средства от заема за ремонт на водопроводите и намаляване на течовете. Преструктурирането и до днес не е завършено, а голяма част от заема е пренасочен към други сектори.
През 1993 г. пак по проект на Световна банка се отпускат пари за ремонт на вътрешно-каналната мрежа за напояване, въпреки че реституцията на земята не е завършила, новите собственици не искат инфраструктура, която ще ги направи роби на монопола на "Напоителни системи" ЕАД.
Затова пък енергетиката си разработва тихо мълком стратегия за изграждане на нови ВЕЦ, въпреки, че тяхното построяване не е рентабилно и е в ущърб на приоритета на населението за питейно-битово водоснабдяване.
Така че се оказва,че затишието е временно и лъжовно. През 1994 г.язовир "Искър" се оказва празен и настъпва криза във водоснабдяването на гр.София. Вземат се спешни мерки за борба със сушата и въпреки съпротивата на местното население се изгражда деривацията "Джерман-Скакавица", като се правят и нужните законодателни промени. Две години по-късно голяма част от деривацията е повредена от пороите и не върши работа, но ние сме платили, а има какво да плащат и бъдните поколения. Създава и обществен комитет първоначално за подобряване водоснабдяването на София, а после и на цялата страна, но всъщност лобиращ за изграждането на ВК"Рила".
През 1996 г.се разработва Стратегия за развитие използването на водните ресурси и опазване на водите, която досущ прилича на старата "Генерална схема". Само мотивите са различни: поради това че населението е намаляло и не може да се докаже нарастване на водопотреблението, за доказателствена необходимостта от нови язовири се ползва засушаването. Няма отговор на въпросите"а като ще се засушава и не можем да напълним даже наличните язовири, с какво ще пълним бъдещите". Същата стратегия, прекръстена като "Национална" се разработва и приема за сведение от Висшия експертен съвет на МОСВ и през 1999 г.
Приема се и нов закон за водите,чието прилагане трябва да започне от 27 януари 2000 г.Но само месец преди влизането на закона в сила, тайно и подмолно се оформят разрешителните за водоползване за срок от три години на всички хидроенергийни обекти. С това прилагането на закона и неговите процедури за публичност и обществено участие се отлагат с три години и също с толкова се отлага и приоритета на екологията и питейно-битовото водоснабдяване на населението. Законът узаконява и големия размер на загубите на вода и включването им в сметките на абонатите на В и К.
През 2000 г. МОСВ заплаща за пореден път разработването на нови Генерални схеми, които вместо да решат проблемите с водоснабдяването на населението, развиват още по-мащабни геополитически водни проекти, които лансират стари идеи за Балкански воден път, чрез прехвърляне на води от Дунав по Вардар, по Струма до Джерман и оттам към Искър с централен преразпределител-язовир Бобошево. Ей това се вика водна стратегия "България-Балкански воден център".
В началото на 2000 година в Хага се провежда световен воден форум, който излиза с Декларация на Министрите. Българският Министър на водите не благоволява да вземе участие. Защо ли?
В края на 2000 година и Рамковата директива за водната политика на европейския съюз е приета от европарламента и България ще трябва да хармонизира законодателството си с нея.
Но на помощ идва сушата. Трябва да се бърза. В много кратки срокове се спретва програма от спешни мерки за борба със сушата, която вместо да подгони В и К да намали течовете и загубите на вода от нехайство, съдържа нова язовирна програма със старите имена: Черни Осъм, Нейковци, Индже войвода, Кюстендил, Раянци, Пловдивци. Като че ли изграждането на язовир може да стане спешно и като че ли е мярка за борба със сушата, но важно е че обектите имат електорален потенциал. А и инвестиции ще се намерят - от нашите данъци.
И така отново започва омагьосания кръг. Да се пита човек нищо ново ли не научихме или причините са други?
А пък американците премахнали вече няколко язовира, защото искат вода и реки, а не язовири и защото се научили по-добре да управляват водните си ресурси. Е богата държава, ако пак им потрябват язовири пак ще си построят.
